Преди известно време моята приятелка Л. се събудила от тайнствен шум в стаята. Ужасена запалила лампата! И видяла….малко паяче да влачи много по-голямо от него бръмбърче….
Обещах да и разкажа за нашето паяче. 😀
В банята ни живее паяче. Отдавна стана наш приятел.
Историята започна по странен начин. На няколко пъти чувах мъжа ми да си говори и да се смее в банята. Сам! Меко казано бях озадачена! Не издържах и го попитах.
«Ела да видиш.»… Трябваха ми по-силните очила. 😀
Ако може да се каже за нещо: те такова животно нема! – това е то! Телцето му е не по-голямо от ; (точка и запетайката, която виждате). Kраченцата му…. Тънки като косъмчета, но ужасно дълги. Ако се разтегнат, предполагам, че ще са 7-8 см. От там и придвижването му изглежда ужасно мъчително.
Най-напред се залюлява. Отлепва една двойка крачета от стената и странично ги премества. Почива си. Избърсва потта от челото си и отново се залюлява – отмества другата двойка крачета…. И така се придвижва насам натам. Винаги сме се питали от какво живее в банята! Видимо там няма нищо за ядене!… Но така или иначе – банята е негова!
Избира си най-неподходящи места за обитаване: пред кърпите, които непрекъснато се пипат, пред тоалетната хартия и т.н.
Влизаш да си вземеш душ. То те поглежда мрачно. Чуваш го как си мърмори: е тая, не спря да се кисне! Днес вече за трети път! На какво прилича това! Не ме оставя да си дремна!
И ядосано се понася към по-сухо местенце…….Посягам да си взема хавлията. Оказва се, че се клати върху нея. Хващам внимателно паяжинката му и го премествам. Клати укоризнено глава. Недоволен!
Преди 2-3 години решихме да освежим къщата. Мъжът ми хвана мечето и латекса….и се започна една…. Тоя юнак се появяваше редовно на мястото за боядисване. Започваше да се клати пред мечето. Покатервах се на стълбата с чаша и хартия в ръка. Хващах го в чашата и го пренасях в най-далечната от четката точка. На другия ден пак същата история! 😀 И така, докато привършим. Все пак оцеля. Върна се отново в банята.
Преди около седмица изчезна. Мислех, че и той си е отишъл. Няма да ви лъжа – ужасно криво ми стана! Но вчера! Открих го да се люлее на паяжинката си пред кухненското шкафче. Което най-често отварям! 😀
Сега внимавам да не пострада. Какво да правя! Приятелче ми е! 😀
Муниконтин 
вили said,
17 юли, 2008 @ 12:05 am
Очаквах да напишеш, че си е довело паячка смного малки паячета. Измислих нова дума! 😉 😉
Муниконтин said,
17 юли, 2008 @ 12:11 am
Не, Вили, той е екзистенциалист! 😀 😀 😀 Мисля, че е стар ерген! 😉
Svetlina said,
17 юли, 2008 @ 11:03 am
😀
vilford said,
17 юли, 2008 @ 12:00 pm
Tвоето паяче, май има слабост към упойващи вещества, щом го тегли все към прясната боя. Сега само трябва да го научиш да ти казва кои подправки са ти на привършване и ще имаш неоценим помощник в кухнята. Може пък и някоя от твоите кулинарни хитрости да ни издаде! 😉
astilar said,
17 юли, 2008 @ 12:05 pm
🙂 Сега вече можеш да си напълно спокойна, че Дени4еро няма да дойде у вас, за да ти изяде шоколада. 🙂
deni4ero said,
17 юли, 2008 @ 1:39 pm
astilar, уцели в десетката 😆 😆 😆 Идея си нямаш колко си права 🙂 Аз, като видя подобни твари и викам бате Спаси да ги трепе, сега уча и детето. Старая се да не им предам моя страх, но понякога е по-силен от мене. Преди малко, например, имам чувството, че комар ми влезе в гърлото. Не ми се смейте – от тая бременност носът ми или тече, или е запушен и не мога да дишам. В случая беше запушен … сега ми е гадно на гърлото и като типична блондинка се запритесних дали няма да ми навреди или нещо на бебето. Тъпо, тъпо, та чак вдлъбнато 🙂
А, иначе, Муцуни, за вас мога само да кажа – „Колко мъка има тоя свят!“ – паяци тръгнали да ми отглеждат. Щури хора. Вкъщи има едно стадо паяци, що не отскокнеш да ги поемеш и опитомиш? Може да станеш първият човек в света, опитомил клечави паяци, щото то тарантули, всеки може да гледа (без мен). Е, и астиларчук също иска да се оттърве от нейната менажерия бръмбари. Може да спретнете шоу, а аз ще съм ви организатор. Пари не искам. Нито слава. Само – ‘иш, аба там, както казва малкото Дениче (къш, муха, мравка, паяк, от там).
Жени said,
17 юли, 2008 @ 2:34 pm
И аз си имах един такъв паяк, който всяка вечер идваше да ми казва Лека нощ! иззад таблата на леглото 🙂 Бях забранила вкъщи да ми го убиват. Сега в Студентски имам само хлебарки, ама тях не ги обичам, а лошото е, че не мога и да ги убивам.
deni4ero said,
17 юли, 2008 @ 5:18 pm
още луди хора … само аз ли съм нормална или живея в некъв паралелен свят, превзет от гадини?????????
vilford said,
17 юли, 2008 @ 6:51 pm
Deni4ero, на това философите му казват: „Като не можеш да се пребориш с действителността – да се опиташ да я приемеш!“. Е, още не съм започнала да кръщавам хлебарките в къщи, но вече насекомите са ми в 2 категории. Преди имаше само една – „особено гадни“. Сега добавих и „да живеят там, стига да не ми се мяркат често“.
vilford said,
17 юли, 2008 @ 6:53 pm
Имаше някакво поверие, ако те полази паяче…? Някой знае ли го, че за последните 5 дни – 3 паячета махам от мен. Дано да е на хубаво!
Deneb_50 said,
17 юли, 2008 @ 8:04 pm
ПАЯЖИНА
„В най-тъмния ъгъл на моята стая,
където не стигат лъчи/и никой където не гледа,
натам не отправя очи.
В тоз кът от Бога забравен
е стаена прекрасна дантела,
тъничка,крехка и бяла/сякаш от облаци взела
на своите къдрици ефира,
лекотата на нишките бели,
в които понякога сбира
душици тъй кратко живели .
В тази дантела сребриста,
Заплитана дълго в следобеден час
От нечий тънички пръсти чевръсти,
Откривам зарадвана аз
От лъч сребро лунен парченце,
От ден януарски следа
И тъжната песен на струна
На нощ черноморска вкуса.
И виждам, където на вярно
хората виждат просто
Паяжина-сива и грозна/от нечия обич следа. “
Искам да кажа,че красивото е навсякъде около нас-стига да можеш да го видиш 🙂
Графът said,
17 юли, 2008 @ 10:46 pm
Леле, как са се разчувствали!
Къде остана исконната битка на домакинята с разните домашни буболечки?!?
Дръж се, deni4ero, не се предавай! 🙂
astilar said,
17 юли, 2008 @ 11:36 pm
Дени4еро, не искам да се отърва от бръмбарите! Предавам ти ги за отглеждане за ма-а-а-а-ксимум месец 🙂
Вили, ако те полази паяче ще получаваш пари 🙂
„Мамо, бубата ми у’апа рокята!“ И проверявахме щетите от кацналата за секунди муха в продължение на минути. 🙂
вили said,
17 юли, 2008 @ 11:40 pm
Започвам да отглеждам паячета и ще стана милионеркааааааа! 😆
Муниконтин said,
17 юли, 2008 @ 11:42 pm
Каква стана тя! 😀 Да направим два отбора, кво ли? Па да му дръпнем един мач! 😉 Паяколюбители срещу паякомразители 😀
вили said,
17 юли, 2008 @ 11:45 pm
А кой ще е рефер? Предложение брат ти. 😛 😛
Муниконтин said,
17 юли, 2008 @ 11:46 pm
vilford, ти да не си ясновидка? 😀 От къде знаеш, че точно в това шкафче си държа подправките? 😀
Муниконтин said,
17 юли, 2008 @ 11:49 pm
Става, Вили! Поканете го! Ама май и странични рефери ще трябват 😉 😀 😀
Муниконтин said,
17 юли, 2008 @ 11:56 pm
deneb! Благодаря ти за „Паяжината“ !
Паякомразци! Такава история за паяк ще ви разкажа, че ще има да подскачате! 😀 😀 😀 При това също истинска! 😀 😀 😀
vilford said,
18 юли, 2008 @ 8:43 am
Муниконтин, моля те недей! Цяла нощ сънувам буболечки! А по старите влажни мазета се въди един особено гаден вид паяци. Голямо тяло и дълги крака покрити с власинки. Не, не си представяйте тарантула – по-скоро тарантула-анорексичка. Най-интересното е, че власинките по краката му също са с отрова. Докосне ли те с крак, мястото се изприщва (а аз нямам алергии към насекоми)! Приятни сънища! 😉
Муниконтин said,
18 юли, 2008 @ 8:48 am
vilford, черен , с голямо тяло и мнооого дълги крака ли е?
Жени, радвам се, че и други алтави като нас имало! 😀 😀 😀 Да си жива и здрава! Добре дошла в отбора! 😀
vilford said,
18 юли, 2008 @ 9:13 am
Да – такъв! Краката му са като тънка сламка с косъмчета – вътре са кухи.
Жени said,
18 юли, 2008 @ 10:06 am
😀 Благодаря за топлото паешко посрещане 😉
Deneb_50 said,
18 юли, 2008 @ 10:07 am
Забравих да спомена,че не е мое,авторката е тинейджърка ,може вече и да е студентка,защото е поне от 2 години в компа ми.Беше публикувано в“Гимназист“,но за съжаление не й помня името,даже има 2 и 3 част ,но тях ги нямам
deni4ero said,
18 юли, 2008 @ 2:29 pm
Муцуни, то хубаво ще спретнеш отбор, ама като гледам в моя ще са само Графа и аз и недоказалата се гадиномразка – vilford. Шувили, бий ме, трепи ме, нищо не може да ме накара да я приема тази действителност. На тези същества мястото им е вън. Ако искам домашен любимец – е, котарляци, кучета, папагали – бол! Вън гадините! Ник’во предаване, Графе – ще ни цакат те с гадни паяци 😉
Муниконтин said,
19 юли, 2008 @ 1:03 am
😀 😀 😀 😀 😀
Диана said,
19 юли, 2008 @ 3:31 pm
Много се изкуших да лепна тук „Приключенията на куция паяк и Седем и половина“ от книгата за Лукчо (може пък да сте я позабравили. Малко е дългичко, но пък интересно:
„Какво се беше случило на Паяка-раздавач? Ще ви разкажа накратко неговата история.
Паяка излезе от затвора и веднага се отправи надолу по булеварда, като вървеше край тротоара, за да не го премажат колите. Колелото на един велосипедист го докосна и за малко щеше да го сплеска. Той едва успя да се отдръпне.
„Майчице! — помисли той уплашен. — Току-виж, моето пътешествие завърши, преди да е започнало.“
За щастие той откри един канал и се вмъкна през решетката. Още не беше успял да влезе, и чу, че го викат.
Беше един негов стар познат, далечен роднина по бащина линия, който някога също бе живял в кухнята на замъка. Казваше се Седем и половина, защото имаше седем крака и половина — другата половина на осмия си крак той беше загубил при едно пътешествие. По-право при един удар с метла.
Куция паяк поздрави Седем и половина с голямо уважение и двамата тръгнаха рамо до рамо, като заговориха за добрите стари времена.
От време на време Седем и половина се спираше, за да разправи някоя подробност около случката с метлата, но Куция паяк продължаваше да върви, без да се поддава на изкушението да си побъбри.
— Закъде бързаш толкова! — попита най-после Седем и половина.
— Отивам да навестя своя братовчед — отговори уклончиво Куция паяк, който не искаше да разправя цялата история за Лукчо, за младия граф и за Къртицата.
— Този, дето живее в замъка Череша? Точно той ме покани да прекарам една седмица под неговата стряха. Просто ще взема да те придружа, сега нямам бърза работа.
Куция паяк не знаеше отначало дали да се радва, или не, но после реши, че като са двама, времето ще минава по-бързо и ще си помагат, ако се случи нещо по пътя.
— Ще ми бъде много приятно — отговори той, — но дали бихте желали да вървите малко по-бързо, защото трябва да изпълня една поръчка и не искам да закъснея.
— Все още ли си пощенски раздавач в затвора? — попита Седем и половина.
— Сега си дадох оставката — отговори Куция паяк. Седем и половина му беше приятел, но има неща, които и приятелите не бива да знаят.
Като си бъбреха така, двамата излязоха най-после вън от чертата на града и успяха да се измъкнат от канала. Куция паяк въздъхна с облекчение, защото в канала имаше лоша миризма, от която му се повдигаше. Беше хубав ден и вятърът си играеше в уханната трева. Седем и половина отваряше устата си, като че ли искаше да вдъхне всичкия въздух наведнъж.
— Каква красота! — възкликна той. — От три години не съм подавал нос вън от моя канал, а сега ми се струва, че няма да се върна никога там и ще се установя завинаги в полето.
— Полето е вече много населено — забеляза Куция паяк, посочвайки на другаря си една дълга редица мравки, които бяха заети с пренасянето на една гъсеница към мравуняка.
— Вие, господа, май не обичате чужда компания! — се обади злобно един щурец, който стоеше на прага на своята дупка.
Седем и половина искаше на всяка цена да спре и да му изясни своето становище по въпроса за полето. Щуреца отговори, Седем и половина отвърна, Щуреца се разгорещи. Седем и половина започна да вика и спорът не преставаше, а времето течеше.
Много народ се насъбра, да слуша спорещите: щурци, калинки, мушици. Един врабец, който изпълняваше полицейска длъжност, забеляза събранието и се впусна да го разпръсне, като се насочи към Седем и половина.
— Ето един добър залък за моите малки — промърмори на себе си той.
Една мушица първа нададе тревога:
— Внимание, полиция!
За миг всички изчезнаха, като че ли земята ги погълна. Куция паяк и Седем и половина се скриха в дупката на Щуреца, който бързо затвори вратата и застана зад нея на пост.
Седем и половина трепереше като лист, а Куция паяк започна да съжалява, че е взел със себе си такъв бъбрив другар, който го караше да губи време и привличаше вниманието на полицията.
„Загазих си — мислеше старият раздавач. — Сигурно Врабеца ме е отбелязал в черния си списък, а когато човек е белязан, лошо му се пише.“
Той се обърна към Седем и половина и му каза:
— Както виждате, пътуването е опасно, какво ще кажете, ако се разделим тука?
— Чудя ти се — извика Седем и половина, — отначало ме убеждаваше да те следвам накрай света, а сега искаш да ме оставиш насред път.
— Вие тръгнахте след мене по собствено желание. Но не е там работата, трябва да изпълня една поръчка в замъка и не смятам да прекарвам деня в тази дупка, макар, разбира се, да съм благодарен на Щуреца за гостоприемството, което ни оказа.
— И аз ще дойда с тебе — каза Седем и половина. — Обещах на твоя братовчед, че ще отида да го навестя, и искам да устоя на обещанието си.
— Тогава да вървим! — рече Куция паяк.
— Почакайте за миг да видя дали е тука полицията — рече Щуреца.
Той отвори внимателно вратата: Врабеца беше още там. Той изследваше внимателно тревата стрък по стрък.
Седем и половина изпусна угрижен една дълга въздишка и каза, че при това положение те не бива да направят нито една крачка навън и че той няма да позволи на Куция паяк да мръдне.
— Не ти позволявам да рискуваш живота си — каза той, — познавах баща ти и се чувствувам, задължен към него.
Не оставаше нищо друго освен да се чака. И тъй като Врабеца не мръдна за миг, целият ден мина в празно чакане. Едва при залез слънце полицията се оттегли в казармите си, тоест в кипариса, който се издигаше край близкото гробище, и нашите двама пътешественици можаха да тръгнат на път.
Куция паяк беше много ядосан, загдето беше загубил целия ден.
През нощта двамата извървяха доста път, но по едно време Седем и половина заяви, че е уморен и иска да почива.
— Не може! — протестираше Куция паяк. — Невъзможно е! Аз няма да спра.
— Искаш значи да ме оставиш на средата на пътя, и при това нощем. Така ли постъпваш със старите приятели на баща си? Ах, как бих искал бедният старец да е тука, за да може да те укори, както заслужаваш.
Той прави, струва и най-после Куция паяк трябваше да се примири. Намериха си място под водосточната тръба на една черква и се разположиха да почиват.
Излишно е да ви казвам, че Куция паяк не можа да мигне цяла нощ и гневно наблюдаваше стария си спътник, който блажено хъркаше.
„Ако не беше той, сега щях да съм пристигнал и може би вече щях да съм поел обратния път“.
Щом небето започна да се прояснява на изток, той го събуди без много церемонии.
— Да тръгваме! — заповяда Куция паяк.
Но сега пък трябваше да чака Седем и половина да се измие. Старият бърборко ми дълго седемте си и половина крака и чак след това заяви, че е готов да върви.
Сутринта премина без други приключения. Към пладне трябваше да се скрият от погледа на един друг врабец, който заплашително се приближаваше. Те се сгушиха в нещо като тесен проход. Когато се увериха, че опасността бе минала, те излязоха и се намериха на едно равно пространство без трева и утъпкано във всички посоки от неразпознаваеми стъпки.
— Чудно място — забеляза Седем и половина, — бих казал, че цяла армия е минала оттука.
От едната страна на равнището се издигаше ниска постройка, откъдето се чуваха подозрителни гласове.
— Аз не съм любопитен — каза Седем и половина, — но бих дал едно парченце от осмия си крак, за да узная къде се намираме и кой живее вътре.
Куция паяк продължаваше да крачи бързо, без да се оглежда наоколо. Беше смъртно уморен, защото не беше мигнал през нощта, и главата го болеше, понеже беше започнал да слънчасва. Имаше странно предчувствие, че никога няма да стигне в замъка, струваше му се, като че ли замъкът, вместо да се приближава, се отдалечаваше все повече и повече. Кой знае дали бяха вървели в правилна посока: вече би трябвало да се вижда поне най-високата кула. И двамата бяха стари, а освен това и без очила, защото никой не е виждал досега паяк с очила — беше напълно възможно да са минали край замъка, без да го забележат. Куция паяк беше погълнат от тези мисли, когато една малка зелена гъсеница мина бързо край тях, като викаше:
— Спасявайте се, идат кокошките!
— Загубени сме! — извика ужасен Седем и половина. Той беше чувал за тези ужасни неприятели и започна да тича с всичките сили на седемте си крака, като подскачаше върху остатъка от осмия.
Куция паяк не можа да избяга така бързо, защото беше разсеян, а и никога не беше чувал да се говори за кокошки. Когато един от тези огромни хищници го връхлетя, той едва има присъствие на духа да откачи чантата от врата си, да я хвърли на раменете на стария си приятел и да му извика.
— Занеси пратката на …
Но не успя да каже на кого трябваше да се занесе пратката.
Кокошката го глътна наведнъж. Бедни Куци паяче, ти няма вече да носиш пощата от килия в килия, няма да се спираш да побъбриш със затворниците! Вече никой няма да те види да се качваш, накуцвайки, по влажните мрачни стени на затвора!
Кончината на Куция паяк беше спасила Седем и половина, който успя да достигне мрежата на кокошарника — защото равното място беше именно кокошарник! — и да се спаси, преди кокошката да се обърне към него. След това от усилията и от преживения страх той припадна. Когато дойде на себе си не можа да си спомни къде е. Слънцето се готвеше да залезе, значи беше лежал в безсъзнание доста дълго време.
На няколко метра от себе си той видя заплашителния профил на кокошката, която през всичкото това време не го беше изпуснала из очи и продължаваше да скубе перушината на врата си, като се мъчеше да се провре през мрежата.
Видът на ужасната човка веднага му припомни тъжния край на Куция паяк. Седем и половина проля една сълза в негова памет, опита се да стане и забеляза, че половината му крак беше затиснат от нещо. Той видя чантата, която Куция паяк му беше хвърлил преди да умре и която преди това той самият не беше забелязал поради липса на време. Той си спомни последните думи на доблестния раздавач: „Занеси пратката на…“
— На кого? — се запита Седем и половина. — И каква пратка? Няма ли да е по-добре да хвърля тази чанта в първата дупка и да се върна в моя канал?
Там няма врабци, няма кокошки. Ех, има наистина лоша миризма, но поне няма опасности. Ще надникна в чантата, но само от любопитство.
Той започна да чете писмата и малко по малко очите му се пълнеха със сълзи, трябваше да ги бърше, за да продължава четенето.
— И нищо да не ми каже! А аз го карах да си губи времето с моите дрънканици, когато е трябвало да изпълни толкова важна задача. Не, не, ясно: Куция паяк загина по моя вина. Сега мой дълг е да връча последната му пратка. И дори ако трябва и аз да умра, поне ще съм направил нещо заради честната памет на своя верен приятел. О, помня баща му от времената, когато бяхме заедно в кухните на двореца на владетеля! Аз плаках над петното, което той остави там на средата между пода и тавана.
И той се впусна на път, без дори да помисли за сън, и призори стигна в замъка. Намери лесно пътя за стряхата. Там Паяка-братовчед го прие много сърдечно. Седем и половина му разправи всичките си приключения. Двамата заедно предадоха писмата на Черешко, който все още живееше на тавана за наказание. После Паяка-братовчед предложи на Седем и половина да му гостува през цялото лято и старият бъбривец прие с радост. Той много се боеше от обратния път.“
Муниконтин said,
19 юли, 2008 @ 11:45 pm
Дианче, много си мила! Бях я забравила тази история! Благодаря ти! 😀 ,че ми я припомни! 😀
Мицева said,
25 юли, 2008 @ 12:05 am
хихихи! Готино!
Аз пък сиимах една хлебарка дето ме шпионираше в тоелатната, но за жалост мигрира… липсва ми! хихихихихи!
Мицева said,
25 юли, 2008 @ 12:05 am
Муниконтин said,
25 юли, 2008 @ 11:55 pm
😀 😀 😀 Mицева, не си падам по хлебарките! 😉 И си признавам без бой, че водя отчаяна борба с тях. За сега май те водят в резултата. 😀 😀 😀
Мицева said,
26 юли, 2008 @ 8:28 pm
За жалост или не те винаги водят! 🙂
Муниконтин said,
27 юли, 2008 @ 12:26 am
Безпощадно права си! 😦
vilford said,
6 август, 2008 @ 9:43 pm
Муниконтин, не пишеш нещо! Вдъхновение ли ти липсва или тема?! Защото при мен беше обещала да напишеш статия за учителя си по математика… Не, че си търся вересиите, но ни се чете нещо твое. Хайде надвий ги тези жеги!!! 🙂
Муниконтин said,
7 август, 2008 @ 9:46 am
😀 По-скоро мързел, Вил! 😀 Теми дал Бог! Ама кой да ти пише! Пък и повечето бяхте зачезнали насам натам 😀
Обещавам тържествено да пиша тези дни! 😉 😀
Val said,
9 август, 2008 @ 12:06 pm
За паячетата (малките) съм съгласна – не пречат, обаче Паячища и Инсекти от клас, който ще нарека ‘гадна муха!’ ме хвърлят в ужас – Денчеро, пиши ме в отбора! Ама ще направя фракция за защита на калинки и миниатщрни паяци, да знаеш! 🙂
Val said,
9 август, 2008 @ 12:10 pm
Апропо – за хлебарките: щерката на една приятелка беше заспала,а ние гонехме хлебарка стаята. Винаги ни убягваше! Накрая Тери (приятелката) измърмори: Абе тая твар май е разумна и нарочно ни върти номера да не си гледаме съня, ами да я гоним като диверсант!. Внезапно щерка й се обади в полусънено състояние: Мамо, хлебарките НЯМАТ разум, те имат КРАКА!
😉
Svetlina said,
9 август, 2008 @ 12:23 pm
Йеееееееееееее
аз също имам крака, почвам вече да се стряскам…
Муниконтин said,
10 август, 2008 @ 12:47 am
val, право е детето! Че и много са им бързи краката, на всичкото
отгоре! 😀
Светлинке, докато са два – не се стряскай! 😉 😀
UZUMAKI said,
10 август, 2008 @ 11:53 am
Аз пък снощи сънувах паяк – тлъст, космат и ленив.
Муниконтин said,
11 август, 2008 @ 1:05 am
Леле!
Хабер от приятел било 😉 Така пише в съновника 😀
UZUMAKI said,
11 август, 2008 @ 9:20 am
Хаха. 🙂
Аватар, никнейм, блог « Ничия земя said,
14 август, 2008 @ 10:07 pm
[…] ми се ще да опише Светлина), Жени (имам да си връщам) и Муниконтин. Весело писане, […]
simplyblue said,
15 август, 2008 @ 7:31 am
хахаха аз пък щях да пера хавлията при всяко докосване от паячето
както се казва, случило на стопани 😀 `щото, ако се появи у нас, чинно ще бъде хванато със салфетка и пуснато навън, да си търси нов дом.
а и да ви кажа, молците са МНОГО ГАДНО нещо! особено, ако ти се пъхнат в ухото и загубят пътя за излизане 😐
Жени said,
15 август, 2008 @ 8:22 am
Паяците си ги уважавам. Снощи обаче каква борба беше с една хлебарка….
Проблемът ми е, че не мога да ги убивам с чехла или подобнио подръчни. Не мога и мухи, и комари да убивам- какво да направя… Та с хлебарката си играхме и на криеница, и на гоненица, докато я хвана (в една фунийка, де) и я изхвърля през прозореца. 😉
Ама сериозно ме изпоти…
Муниконтин said,
15 август, 2008 @ 6:31 pm
Жени, това е и мой проблем 😉 не мога да убивам гадинки. Гоня ги с една бойна чаша, захлупвам ги, подпъхвам листче отдолу и гнусливо ги изхвърлям 😀 Шантава работа, ама това е положението 😉 😀 😀 😀
Муниконтин said,
15 август, 2008 @ 6:38 pm
simplyblu, това е за теб:
Страшно зъл, зъбат молец
в дрешника се скита
и подлецът му с подлец
ръфа до насита!
😀 😀 😀
deni4ero said,
15 август, 2008 @ 7:26 pm
Вие наистина сте заслужили шматки на държавата. За Жени и Муцуни говоря … тц, тц, тц, тц, тц, тц, тц, тц …
Жени said,
15 август, 2008 @ 10:24 pm
Ами, какво да направя като не мога 😉 Не е толкова лесно…
Обаче това с чашата е страхотна идея 🙂
Муниконтин said,
16 август, 2008 @ 12:38 am
Ей, дени4е, като ще сме шматки – шматки и половина да сме! 😉 Няма да се излагаме, я! 😀
Знам, Жени! И си е лично мой патент! 😀 Mного ефикасен е! Пробвай го! Подарявам ти го 😀
Жени said,
16 август, 2008 @ 6:26 am
Ооо, за това, че съм шматка и половина, никой никога не е трябвало да има съмнения 😛
Много благодаря за капана! Определено ще се възползвам- тук поне имам поле за изява 😉
М-М said,
19 август, 2008 @ 5:26 pm
Муци, велика си!
А аз като съм по-млада, хем съм гнуслива, хем ги трепа с кецките на брат ми! 😀
deni4ero said,
19 август, 2008 @ 6:45 pm
аз ги трепя с ръцете на мъжа ми и изпълзявам в другата стая с детето, сакън да не ни хванат
Муниконтин said,
20 август, 2008 @ 12:15 am
😀 😀 😀
Никито said,
20 август, 2008 @ 9:35 pm
Хаха, ММ обаче и ти как се изказа като си по-млада, ой леле сега все едно си на 1000 години явно си искала да кажеш като по-малка или и аз незнам какво точно!
deni4ero said,
26 август, 2008 @ 1:15 pm
днес удавих един голям паяк – отварям тоалетната и кво да видя – лензи ми се той от там. Ми ся? Как ще седна? А работата не търпи отлагана, не мога да подложа бурканче и после с листче да го хвърля на пилците …
vilford said,
26 август, 2008 @ 1:23 pm
Не го мисли, Деничеро. Ти знаеш ли паяците за колко дълго време могат да си задържат дъха под вода… 😉
Муниконтин said,
26 август, 2008 @ 11:13 pm
А има и водни паячета! Страшно любопитен начин на живот имат! Чак им завиждам! 😉 😀
Svetlina said,
27 август, 2008 @ 12:23 am
Пък моите конфиденцални преподаватели, които говорят конфиденциален език, твърдят, че съществува ястие от сготвено патешко яйце с почти готов зародиш вътре.
Изказването ми няма нищо общо с темата, ама просто исках да покажа на Алфабетка, че бубите не са най-лошото 😉
Муниконтин said,
27 август, 2008 @ 12:35 am
Заинтригува ме 😉 Дай малко подробности!
Svetlina said,
27 август, 2008 @ 12:59 am
Ммм не знам, Джой каза, че са я завели на ресторант и са й затворили очите дали са й да опита и е било много хубаво, обаче ако сме искали да ядем такова, никога не бивало да го поглеждаме – гледката била ужасна – получавало се нещо жълто с нещо червеничко по средата. С една колежка слушахме и само от описанието потръпвахме. Ужассссс…
deni4ero said,
28 август, 2008 @ 1:42 pm
никога не можеш да ме накараш да хапна нещо със затворени очи … нивгаж!!!!
Муниконтин said,
29 август, 2008 @ 1:42 am
Аз също! 😉
paq4e said,
18 февруари, 2009 @ 9:35 pm
interesno no mogo zagada4na 😀
paq4e said,
18 февруари, 2009 @ 9:36 pm
znaete li 4e v moqta ka6ta ima razni su6testva koito ne poxelavam da imate :I
Муниконтин said,
24 февруари, 2009 @ 1:13 am
Разкажи ни за тези за тези същества! Умирам от любопитство! 😉 😀
Графът said,
3 март, 2009 @ 7:10 pm
paq4e, и моето любопитство се раздразни!