Прасенцето

3 март, 2009 · Публикувано в Без категория

Вторият „животновъден“ опит на мама беше прасенцето. В Трявна купували огромен свински бут, окачвали го в студения килер и имали цър-пър за цяла зима. (Бут, добре опърлен, с кожата. Осолява се и се омазва обилно с червен пипер. Постепенно полуизсъхва и може да се яде и суров) 😉
Решиха, че ако отгледаме прасе, ще имаме месо цяла зима.Дворът на вилата беше огромен. Речено-сторено!

Отидохме да го купим. Естествено, изборът беше предоставен доста неразумно на мен 😉 И естествено, аз си избрах най-малкото прасенце от всичките. Продавачът се опита да ме убеди, че по-големите са по-хубави, но аз бях непреклонна.И как иначе! Това беше най-малкото и най-красиво прасенце на света! Беличко, с розова зурличка, миниатюрни розови копитца, почти прозрачни розови ушенца и дъъъълги и гъсти бели мигли! Жива кукличка!
Ще разберете колко малко е било, като ви кажа, че най-спокойно се разположи в пазарската чанта на мама. 😀
През целия път до вилата сладко и непробудно спа, но в къщи…
В момента, в който мама го извади от торбата, нададе кански писък! Гладно! Веднага му бяха предложени разни неща за ядене – пищи и не яде! Ами сега?!
Наложи се да го храним с надробен в мляко хляб в устата!Използваха пробит пръст от домакинска ръкавица. 😀 Както и да е – в края на краищата се научи да яде 😀
Понеже беше много малко, а навън беше студено, баща ми му направи „къща“ в хола. Много бързо то се научи да не прави „ония работи“ насред дома си 😉 Най-напред започваше неистово да пищи и някой от нас тичаше със специалното съндъче! После след доста опити верно-грешно, намерихме оптималния вариант, така че започна да се справя само…
Ден-два след като се настани у нас, последва друга беда! Една сутрин не ни посрещна с обичайния си писък и трополене…Зурличката му беше почти бяла, а опашчицата разсукана и увиснала…
Мама извика ветеринаря и той каза: „Чума. Отписано е. Дайте ми го – ще го изхвърля по-надолу!“
Вече ни познавате доста добре 😀 Не го дадохме и мама започна героична борба за спасяването му. Многобройните ни приятели и роднини лекари започнаха безкрайни консулти и консултации…
Операция „Грухчо“беше в пълен ход!
Мама напусна спалнята и започна да спи долу, за да поддържа печката и да е до Грухчо. През деня го носеше в нещо като обратен сутиен, за да е на топло и то си подаваше зурличката от деколтето и.От време на време се опитваше да го изкуши с вкусотиите, които готвеше…
Нямам представа колко време е продължила борбата, но една сутрин се събудих от писъка му! Ура! Беше гладно! Беше прескочило трапа!Мама беше успяла, въпреки всички черни прогнози!
Стана топло, Грухчо попорасна и излезе навън в построената от баща ни къща („Грухчовата“). Голяма игра падаше!“Грухчовата“ беше доста просторна, така че вечно се тикахме вътре 😀
Но…втора беда! Грухчо хвана бълхи ли, краста ли – не помня! Отново се появи ветеринарят… Трябвало да го мием с катранен сапун. Намери се катранен сапун, мама добре го натри с него и го остави да поседи. Изми го добре. Светна онова ми ти прасенце… И, о! ужас! На другата сутрин Грухчо пак на умирачка! Този път червено като варен рак! Ветеринарят не предупредил мама, че катраненият сапун гори!
Нова операция по спасяване! Този път се намеси чичо Стоянчо (д-р Капнилов) и с помощта на мехлеми, домашни и купешки и много грижи Грухчо отново беше спасен 😀
Краят на историята не знам, но голяма игра падаше с него! Нито веднъж не ухапа някой от нас, въпреки предупрежденията на съседите ни, че прасетата не си контролирали захапката. Пълни глупости! Грухчо взимаше трошичка от детска ръчичка!
А момче ли беше или момиче? И това не знам… Беше Грухчо! 😀

Графът добавя:
Краят на историята не е много за разказване. Муниконтин не го знае, защото предвидливо беше изолирана.
Наближи време за реализация на целта на занятието. И започна трагедията. Кой да помисли, че с прасе ще стане като с овнетата, че и по-лошо – нямаше приемливо решение.
Междувременно, прасето вече беше солидна свиня.
В къщи започнаха умуванията. Нашите имаха представа за операцията „колене на прасе” и просто не можеха да си представят, че ще стане такова нещо у нас. Безизходна ситуация! Положението спасиха съседите ни отсреща, с които бяхме много добри приятели. Съседът беше полковник и ни успокои „ще го застрелям, нищо няма да разбере”.

Повече животновъдни опити у нас не се правиха. Имахме само няколко кокошки, основно за яйца.
Затова пък една година гледахме копринени буби. Още може да се намери в някое чекмедже гранче коприна. 🙂