Към всички мами и татковци на красиви, умни и талантливи деца! Деца, които обичат да пеят, да се смеят, да танцуват и да се забавляват!
Набираме нови смехоранчета!

Каним ви да се запознаем с вас! Естествено с децата! В читалище “Цанко Церковски” на ул. “Цар Симеон” 58 (ъгъла с “Бачо Киро”).
На 17, 24 и 29 септември
Между 16 и 30ч. И 17 и 30ч.

Тел. за връзка:
0888421011 Галя Коджаманова
0878 430 412 Мария Константинова

Не плашете децата си с думички като “прослушване”, “изпит” и т.н. Да си бъдат спокойни!
И не решавайте, че вашето дете не е музикално. Особено ако е малко!
Не забравяйте, че с Галя сме професионалисти! При това с опит!
Чакаме ви!
Ако съм пропуснала нещо – питайте!

Сетихте се, че става дума за детската вокална група „Смехоранчета“, нали?
Да не забравя! Таксата за прослушването е 10 лв.

P S  Благодарение на една много любима наша приятелка вече си имаме и действащ сайт!

Графа се опита да ме извади от лятната ми летаргия и какво да правя – поемам ръкавицата, макар и с известно закъснение.  

И така… звъни телефонът. Страшно съм заета в този момент!  Мърморя си под сурдинка и хуквам към него.
– Мамо! Мамо! – реве някакво маце.
Тю! Язък! Сега ли намери да ми се обади! Не можа ли 15 минути по-късно! Нямам никакво време в момента за забавление! Ама, че кофти момент е избрало! Е, ще направя каквото мога за 1-2 минутки – повече не мога да и отделя!
- Казвай какво има!
Това продължава да вие…
– Спри да ревеш и кажи какво има! – казвам строго аз. Това не унива.
- Ако не спреш да виеш, затварям телефона и ми се обади като се успокоиш! – изваждам непреклонния си тон.
Мацето тутакси млъква. Чувам как мозъчето му бръмчи „Ами сега? Какво да правя с тая?“  Продължава да стене, но става по членоразделна. „Май тая се хвана на въдицата?“
- Катастрофирах с колата! и пак започва спешно да вие
- С коя кола? – питам аз.
- С моята!
- Ама с коя? – питам отново.
- С моята, бе!
- Че те и двете ти са долу!
Притеснена пауза… „Ами сега? Какво да правя?“ – мозъчето и пак бръмчи
- С другата… – мотолеви тя нечленоразделно
- Коя друга? – вадя вече строгия тон… Ех! Как нямам време да го изпържа хубаво! – И моята е долу!
Трак! Мацето затваря телефона Явно мозъчето му прегря…
Ама как нямах повече време! Тю! Язък! Голяма веселба щеше да падне!

Смехоранчетата и аз ви желаем светли, пъстри, радостни и засмяни празници!

Бъдете щастливи!

Великденче

Тя е мъничка царица,
Златокоса, светлолика,
Сред цветята си живее,
на лаленце се люлее.

В светъл празник рано пее:
„Хайде, ставайте дечица!
И от клончета върбица,
колелца си изплетете!

На дъсчица ги сложете
и в реката ги хвърлете.
Туй, що тръгне най-напред,
носи най-голям късмет!

На когото то се случи,
ще се радва от сърце:
На Великден ще получи -
най-голямото яйце!“
Ран Босилек

Честит празник на всички вас с красиви имена! И на всички нас да ви се радваме!

Цветница

Вторият „животновъден“ опит на мама беше прасенцето. В Трявна купували огромен свински бут, окачвали го в студения килер и имали цър-пър за цяла зима. (Бут, добре опърлен, с кожата. Осолява се и се омазва обилно с червен пипер. Постепенно полуизсъхва и може да се яде и суров)
Решиха, че ако отгледаме прасе, ще имаме месо цяла зима.Дворът на вилата беше огромен. Речено-сторено!

Отидохме да го купим. Естествено, изборът беше предоставен доста неразумно на мен И естествено, аз си избрах най-малкото прасенце от всичките. Продавачът се опита да ме убеди, че по-големите са по-хубави, но аз бях непреклонна.И как иначе! Това беше най-малкото и най-красиво прасенце на света! Беличко, с розова зурличка, миниатюрни розови копитца, почти прозрачни розови ушенца и дъъъълги и гъсти бели мигли! Жива кукличка!
Ще разберете колко малко е било, като ви кажа, че най-спокойно се разположи в пазарската чанта на мама.
През целия път до вилата сладко и непробудно спа, но в къщи…
В момента, в който мама го извади от торбата, нададе кански писък! Гладно! Веднага му бяха предложени разни неща за ядене – пищи и не яде! Ами сега?!
Наложи се да го храним с надробен в мляко хляб в устата!Използваха пробит пръст от домакинска ръкавица. Както и да е – в края на краищата се научи да яде
Понеже беше много малко, а навън беше студено, баща ми му направи „къща“ в хола. Много бързо то се научи да не прави „ония работи“ насред дома си Най-напред започваше неистово да пищи и някой от нас тичаше със специалното съндъче! После след доста опити верно-грешно, намерихме оптималния вариант, така че започна да се справя само…
Ден-два след като се настани у нас, последва друга беда! Една сутрин не ни посрещна с обичайния си писък и трополене…Зурличката му беше почти бяла, а опашчицата разсукана и увиснала…
Мама извика ветеринаря и той каза: „Чума. Отписано е. Дайте ми го – ще го изхвърля по-надолу!“
Вече ни познавате доста добре Не го дадохме и мама започна героична борба за спасяването му. Многобройните ни приятели и роднини лекари започнаха безкрайни консулти и консултации…
Операция „Грухчо“беше в пълен ход!
Мама напусна спалнята и започна да спи долу, за да поддържа печката и да е до Грухчо. През деня го носеше в нещо като обратен сутиен, за да е на топло и то си подаваше зурличката от деколтето и.От време на време се опитваше да го изкуши с вкусотиите, които готвеше…
Нямам представа колко време е продължила борбата, но една сутрин се събудих от писъка му! Ура! Беше гладно! Беше прескочило трапа!Мама беше успяла, въпреки всички черни прогнози!
Стана топло, Грухчо попорасна и излезе навън в построената от баща ни къща („Грухчовата“). Голяма игра падаше!“Грухчовата“ беше доста просторна, така че вечно се тикахме вътре
Но…втора беда! Грухчо хвана бълхи ли, краста ли – не помня! Отново се появи ветеринарят… Трябвало да го мием с катранен сапун. Намери се катранен сапун, мама добре го натри с него и го остави да поседи. Изми го добре. Светна онова ми ти прасенце… И, о! ужас! На другата сутрин Грухчо пак на умирачка! Този път червено като варен рак! Ветеринарят не предупредил мама, че катраненият сапун гори!
Нова операция по спасяване! Този път се намеси чичо Стоянчо (д-р Капнилов) и с помощта на мехлеми, домашни и купешки и много грижи Грухчо отново беше спасен
Краят на историята не знам, но голяма игра падаше с него! Нито веднъж не ухапа някой от нас, въпреки предупрежденията на съседите ни, че прасетата не си контролирали захапката. Пълни глупости! Грухчо взимаше трошичка от детска ръчичка!
А момче ли беше или момиче? И това не знам… Беше Грухчо!

Графът добавя:
Краят на историята не е много за разказване. Муниконтин не го знае, защото предвидливо беше изолирана.
Наближи време за реализация на целта на занятието. И започна трагедията. Кой да помисли, че с прасе ще стане като с овнетата, че и по-лошо – нямаше приемливо решение.
Междувременно, прасето вече беше солидна свиня.
В къщи започнаха умуванията. Нашите имаха представа за операцията „колене на прасе” и просто не можеха да си представят, че ще стане такова нещо у нас. Безизходна ситуация! Положението спасиха съседите ни отсреща, с които бяхме много добри приятели. Съседът беше полковник и ни успокои „ще го застрелям, нищо няма да разбере”.

Повече животновъдни опити у нас не се правиха. Имахме само няколко кокошки, основно за яйца.
Затова пък една година гледахме копринени буби. Още може да се намери в някое чекмедже гранче коприна.

Лято. С мама и татко сме в едно китно селце в поножието на Рила. Развлечението ми е да чакам рейса с пощата. Всеки ден.

И така един ден вървя към центъра, а след мен се залепва едно малко създание. Ужасно опърпано! На две педи зад мен като кученце. Посрещам пощата – то до мен, влизм в “смесения” магазин – то до мен! Купувам си вафла, купувам и на него. Едва тогава се заглеждам в него. Някакъв парцал вместо рокличка, голо дупе и боси крачета,но ме поглеждат невероятно зелени очи! Не пъстри, не зеленикави, а зелени! Като морска вода!
Прибирам се в къщи – то след мен. Влизаме в двора. Оглеждам го още веднъж! Май косата му е червена? Хващам гребена – баща ми се подсмихва:
- Я по-добре го заплакни.
Колко ми трябва! Грабвам сапуна. На двора има варел със слънчева вода… Мама и леля Еленка се присъединяват… И в ръцете ни грейва чудно създание! Тъмночервена като медна жица коса, светла матова кожа – не дете, а приказка! Едва тогава леля Еленка го пита как се казва.
Звезда! (с ударение на е)
Мама ми дава пари и аз хуквам към “смесения”. Купувам някаква весела басма, гуменки , гащи и чорапки. Мама сяда на машината и рокличката е готова! Обличаме го! Толкова е щастливо, че ще литне! Едва сега му чуваме гласеца! Като на птиче!
Вечерта, въпреки нежеланието му, мама го изпраща да си върви. Майка му щяла да се тревожи. Леля Еленка предвидливо му дава изпраните парцалки. Детето се помайва нерешително, но си тръгва с новите дрешки.
На следващия ден то пак е пред вратника. Пак мърляво. Голо и босо. С парцалака!
Следва къпане, бегом до “смесения”, нова рокличка и всичко останало… Но вечерта… Изпращаме го. То се спира до вратника, съблича всичко, скатава го чинно и го скрива в дървата. Облича си парцалките и си тръгва…

Та защо написах това? Повод ми даде Графът!

P S Това не е оргиналът! По неясен начин съм го изтрила Най-лошото за мен е, че с него изчезнаха и вашите мили думи! За които УЖАСНО СЪЖАЛЯВАМ!
Нали си ме знаете Аджамийска работа!

Вече сте големи и не вярвате в чудеса, нали? Само че чудеса има! Особено по Коледа!
За това чудо знае само Галя и никой друг! Сега и вие… А който не иска да му се случват чудеса – хич да не чете тази история!

Декември месец е един много натоварен месец за Смехоранчетата. Нали е весел месец, а ние сме смехоранчета! Концерти, участия… Децата са щастливи, ние изморени.
Бъдни вечер – прибирам се късно. Студено е. Краката ми се движат на автопилот. Мрачно се мъкна към къщи.
Пак не ми остана време да изчистя. Преди една седмица изгоря и последната фасунга на полюлея ми и сега съм на нощна лампа. Не съм сложила елхичката… ей такива мисли си влача …
Добирам се до вратата, отключвам и … и замръзвам на един крак и на върха на пръстите на другия!
Боже! Ама какво става?! За първи път в живота си слагам подарените ми цветя на пода. Чантата ми сама се изхлузва. Успявам да събуя единия ботуш. И другия. Свалям едно лъскаво списание и ги шльопвам отгоре. Вадя салфетка от джоба си и грижливо избърсвам печатите от пода. Чак сега затварям външната врата. Оглеждам се – ама какво става?! Къде съм?! Щрапам по чорапи, все още с якето и букетите в ръка! Не! Това не може да е истина! Такива работи НЕ СТАВАТ!

Всичко свети! Този килим същият ли е? Прозорците! Като кристални! Няма прашинка никъде! Ами огледалото? И телевизорът! Щракам по инерция неработещия полюлей – на тавана светва нов новеничък!
Все още с якето (цветята съм сложила вече във вода), свалям елхичката и я украсявам в щастлив унес…
Бъдни вечер е!
През дома ми беше минала Коледната фея – моята добра и мила приятелка И. и малката феичка Е. След което и двете бяха хукнали на работа!
Още ли не вярвате в чудеса?

Старата година веч за път се кани.

- Много се измина, мъничко остана!

Чакам с радост тайна, новата година;

Що ли тя незнайна, ще подскаже в млина!

Кой с каквото може  все ще ме дарява.

Дай ни само, Боже, и живот и здраве!

Елисавета Багряна

Мъничко остана

Бъдете щастливи! Обичайте се! Радвайте се! Не забравяйте да се смеете!

Весели празници и Честита Нова година!

В памет на Васко!

С помощта на брат ми и на приятелчицата ми Елена, ви показвам хибискуса. Първата снимка е няколко седмици след инцидента. Първите листа и цветове. Ако се вгледате, ще видите сухите клони. Постепенно и те се раззелениха.

Втората снимка е от днес. Вече е подрязан на височина. Кани се да цъфне. Трябват му още 10-на дни.  

Повод да ви разкажа тази случка е Графа. А кураж ми даде batpep.
Случката е толкова абсурдна, че на много малко хора съм я разказвала!   

Преди години леля ми ми насади в саксийка малко клонче от нейния хибискус. Покрито с бурканче Много го ухажвах и стана дръвче с огромни червени цветове! Постепенно порастна и стигна до тавана на стаята. Имах чувството, че се задъхва от липса на простор. Но пък какви цветове имаше!
По това време моя приятелка и майка на смехоранче се сдоби с огромен апартамент. Със страхотна зимна градина.
И така… един ден идва в къщи и се прехласва по цветето!
– Как ще ми стои в зимната градина!!!
–Добре! – казвам аз – ще ти го подаря! – Мека Мария съм 
И започваме да обсъждаме как да си го пренесе. В кола не може да влезе Организира тя някаква своя приятелка. Ще го носят на ръка.
Всичко това е свързано с телефонни разговори. Mного разговори  Близо до хибискуса!
Настъпва уреченият ден… На мен ми е криво, но няма как обещала съм! Но…
Сутринта ставам и се оказва, че по дървото няма нито един лист! Всичките му листа са на земята около него! Пожълтяли! Стърчат само сухи клони!
Обаждам се на Сузана да не идва, защото цветето е изсъхнало. Жално и гузно обикаляме около него! По- изсъхнало не може да бъде! Но нещо не ми дава да го изхвърля…
След ден-два една сутрин мъжът ми ме буди на пожар! Стани да видиш цветето!

То цялото беше покрито с нежни зелени пъпчици!
И до днес радва душата ми!

Имало едно време един татко и една мама. Те си имали едно момиченце. Живеели в малка, но тяхна си къщичка с доста голям двор в “тих” център. В този двор имало и една пристройка, в която държали дърва и въглища за зимата.

Веднъж като се връщали от морето, таткото внезапно отбил и спрял. Излязал от колата и потънал в трънаците. След малко се появил от там с топчица светеща като слънце.
Оказало се бебе-кученце! Съвсем мъничко! Едва прогледнало! Поизчистили го от клечки, тръни, репеи и се понесли с колата към най-близкия паркинг. Дали му млекце, водичка и си станало тяхно. Кръстили го Мара.Защо и те не знаели. Просто така.
Било най-невероятният мелез! Като немска овчарка, само че във всички нюанси на червеното! От много тъмно червено на гърба до златисто рижо по коремчето и краката. Красота!
Мара растяла, изправила ушички – овчарка и половина! Рижа!
Заедно с Мара растяло и коремчето на мамата. След горе долу девет месеца дошло на бял свят ново човече в семейството! Мара веднага решила, че неин дълг е да го пази! И го пазела! Денонощно! Не се отделяла от него под никакъв предлог! За да не умре от глад, се принудили да носят бебето до паничката и с вода и храна. Излизала на вън за секунди – колкото да свърши неотложните си нужди. Растяли заедно – бебе и куче…
Докато …. Оказало се, че детенцето е с тежко генетично заболяване – ужасната диагноза аутизъм! Нямало връзка с хората около себе си. И тук се намесила Мара! Само тя разбирала нуждите му и с трогателна упоритост започнала да “превежда” . Къде с лай, къде със скимтене,къде с дърпане на крачоли – постепенно започнали да разбират какво иска да им каже. Естествено най-напред каката разбрала за какво става дума!
И един ден…
Станала най-обикновена домашна патърдия. Детето писнало, мамата вряснала, каката се намесила…И детето … изчезнало!
Настъпила паника. Мамата се обадила на таткото. Той долетял от работа. Никъде го няма! И Мара никъде я нямало!…
Каката погледнала там , където не могат да бъдат – в бараката!
В едно ъгълче детето си играело, а пред него на страж седяла Мара! Опитали се да вземат детето, но Мара категорично показала, че е против. Никакви увещания не помагали. Животинчето с умолителен поглед оголвало зъби при всеки опит!
И в един момент таткото неудържимо се разсмял. Мамата му хвърлила мръсен поглед, но се заразила от смеха му – и тя прихнала.
И станало чудото…Мара завъртяла опашка и дала детето!

Това не е литературна загадка. Просто с Галя сме в затруднение! Има една много хубава детска песничка, от която знаем само един куплет! Ако някой може да се сети от кого са стиховете или музиката, да се обади! За награда ще получи нашата ОГРОМНА БЛАГОДАРНОСТ!
И така- ето какво знаем:

Мама Зайка на пазара със талига кара
седем зайчета, многознайчета.
Купила им бели, бели
сламени капели.

И се питат всичките:
– А къде са ни ушичките?

Това само помним! И мелодията, но от кого е написана? Дано някой да се сети!

Имахме много мил и добър приятел – светла му памет! Дано да ми е простил!
Напълно сляп! Което не му пречеше да бъде добър пианист и освен това да се справя със звукозаписваща и звукоизвличаща техника! Никога не съм го видяла да сбърка нещо! Когато ни запознаха, той стана от стола, дойде до мен и нежно прекара пръсти през лицето ми. Не разбрах, че е сляп и това доста ме учуди…
Много често висяхме при него в студиото. Голямо удоволствие беше да го гледам как уверено работи!

Колкото и да отлагам – време е за гафа!

По това време имах часове във ВИТИЗ. Безумно ранни! Първият започваше в 8, а аз трябваше да съм там в без 15! Преди студентите все пак
Е, летя аз през пл.”Славейков” закъсняваща вече. Нищо ново за мен! Oтдалеч виждам Ч. , който ловко заобикаля зрящите на спирката и подличко решавам, че няма да ме види. Доста съм закъсняла вече, а той е сладкодумен! Никакво време нямам!
Тръгвам да се размина с него на 3-4 метра за всеки случай. И тогава…
- Здравей, Муци!
Гузната ми съвест ме продънва в земята! И изтърсвам най-голямата възможна дивотия!
-О, Ч., НЕ ТЕ ВИДЯХ!

Мятам се в маршрутката и се тръшвам на едно свободно място. Чакам задръстването. Тихо си тъпея. Зад гърба ми две мацки. Говорят си нещо. Заслушвам се….
-Кво прави Кирчо?
-Мани го тоя идиот! Завчера се прибра в къщи с букет от двайсе рози! Ама от големите, нали ги знаеш, дето са най скъпи! С панделки, джувки, хартийки, тревички! Идеше ми да го убия! Толкова пари да даде за глупости!

-?

-Че какво толкова – годишнина ни било!

Към всички мами и татковци на красиви, умни и талантливи деца! Деца, които обичат да пеят, да се смеят, да танцуват и да се забавляват!

На 11 септември в 18ч. ви каним да се запознаем с вас! Естествено с децата! В читалище “Цанко Церковски” на ул. “Цар Симеон” 58 (ъгъла с “Бачо Киро”).
Тел. за връзка:
0888421011 Галя Коджаманова
0878 430 412 Мария Константинова

Не плашете децата си с думички като “прослушване”, “изпит” и т.н. Да си бъдат спокойни!
И не решавайте, че вашето дете не е музикално. Особено ако е малко!
Не забравяйте, че с Галя сме професионалисти! При това с опит!
Чакаме ви!
Ако съм пропуснала нещо – питайте!

Сетихте се, че става дума за детската вокална група „Смехоранчета“, нали?

Бях обещала лесна рецепта за люти чушки и кисели краставички “като му дойде времето”. Е, сега му е времето!

Купувате си ги (лютите чушки и краставичките). Не е речено едновременно да е. Добре ги измивате!
На лютите чушки цепвате леко връхчетата. На краставичките нищо не цепвате Добавяте копър, целина и каквото друго искате(може бахар, черен пипер, чесън и т.н.) Най-отгоре слагате венче от вишнови клончета барабар с листата! Клончетата са задължителни! Слагате ги в буркани. Каквито имате.
В буркан от домати (става дума за големина на буркана) наливате 1/3 оцет. Добре е да е винен, но и ябълков не е проблем. Внимавайте да не е 9%. Рецептата ми е за 6%! Слагате вътре 1 пълна (!) супена лъжица сол. По-добре морска. По-сигурно е! И 1 пълна супена лъжица захар. Доливате догоре вода. Като не ви стигне – ново бъркало!
Заливате наредените чушки (краставички) в буркана…и готово! Първите 10-на дни каламбуцайте бурканите всеки ден – после от време на време.
Вътре добавям като понамалеят моркови, карфиол, ябълки…Стават ужасно люти и изненадват гостите, ако не са предупредени На краставичките нищо не прибавям.
Това е. Пробвайте я! Струва си

Вероятно се досещате, че това е в отговор на vilford „Аватар, никнейм, блог“. Но не мога да отговоря с по едно изречение на въпросите и. Затова малко история!

Декември беше един много мрачен месец за мен. Още не съм в състояние да пиша за това…
И така – в резултат на заговор между брат ми и моята приятелка, която живее в чужбина, аз получих РС. За да …. Да речем да имаме връзка Включих се в интернет, брат ми ми включи скайп, поща и блога си. И аз започнах да се ровичкам в неговите неща, после във връзките му, от там във вашите връзки…..
В началото се чувствах доста гузна, че надничам някъде неканена, после той ми обясни, че тези неща се пишат, за да бъдат четени. След това се научих да се включвам с коментари (пак той! ) Написах му едно две неща в пощата, за да му ги напомня и тогава:
– А бе, ти защо не си отвориш блог и не си пишеш там нещата? Само ми пълниш пощата!
– Ти не си наред! Какъв блог, какви 5 лева?
–Не, не! С То4и решихме, че е по-добре да си ги публикуваш ти!
– Дума да не става!
В резултат на категоричният ми отказ , след два дни брат ми пристигна в къщи.
– Ти си гледай работата. Аз само ще ти монтирам нещо. Не ми трябваш…
Продължих си работата и като свърших:
– Готово! Ето ти твоят блог! Пуснах ти едната напомнянка… Сега трябва да напишеш нещо за себе си… Каквото си решиш, ама се представи на хората….
И си замина И ме остави сам саминка с тази машинка! И се започна една борба… бедна ви е фантазията…що писания потънаха по трасето…
С това смятам,че отговорих на въпроса «защо сте си направили блог?» Дали го водя по същите причини? – Не. Пак трябва да се върна доста назад във времето…
Неочаквано за мен, след първото ми писание освен брат ми, се появихте вие в коментариите. Обвити в тайнственост имена…simplyblue… , mislidumi…
И аз започнах да пиша за вас, след като преодолях паниката си… Сега продължавам да споделям с вас… За мен вече сте приятели!
Опишете поне трима блогъри!
Aми като не мога! Нищо, че съм ви виждала на снимки, че съм си говорила с вас по скайпа или в пощата… Съвсем различно нещо са vira111 и Диана в скайпа…
Нямам физическа представа! Представата ми е по-скоро емоционална. Отнася се даже за Графа. А както знаете, доста добре го познавам И все пак ще се опитам!
simply blue – нещо крехко, ефирно, безтегловно….
мislidumi – палава, весела, бойка….
Vira 111 – нежна, любяща, желание да се гушнеш в нея
Deni4ero – мила, много ранима, желание да я гушна и да я скрия от лошото
niili – като облаче мъгла в гората, загадъчна…

vilford – ококорена, любопитна,любознателна….

Е, това са моите «блогърски» представи за вас и до днес!
Защо сте си избрали «точно такова име, никнейм и аватар»?
Даже не знам точно какво означават тези думи Е, досещам се
Нищо не съм си избирала – всичко е дело на брат ми, но аз си го харесах от първия момент!
А Муниконтин е детското ми име
Отново – брат ми го извади на бял свят
Посочете трима нови.
Е, посочвам ги: Графа , Deni4ero – ако има време ,mislidumi, Vasilev
Това е! Дано да не съм ви отегчила до смърт!

Поразвързах възлите на подаръците! Благодарение на моята малка приятелчица Голяма врътня беше, но успяхме!  :D  :D

Само имайте търпение да се заредят!