Жалвам се на Графа. Мързи ме да се връщам! … А той: “ Защо не настържеш кора от диня“

Пада ми стотинката и решавам веднага да опитам! Имам диня…

Изрязвам червеното и настъргвам зеленото до кора… Чесън, копър и всичко каквото си  знаете…

Опитайте

E, тук там розовее, но хич не е лошо

Няколко пъти го прочетох! Нямаше начин да не ви го покажа
Първоначално имах намерение да напиша дълга и пространна тирада, подкрепена с цитати и примери, свързана с кирилица, латиница, интернет, sms -и, родители, училище, общество, политика, че даже и история… но! Отказах се
Вие сте интелигентни хора и ще разберете защо!

То, всичко е ясно, нали…

Бегла, защото няма да може да усетите светещите очи на артистите на сцената, щастливо засмяните лица на възрастните и пеещите и танцуващи деца в залата!

Записът е любителски – „една гледна точка“, звукът е от микрофона на камерата!
Но пък всичко е истинско! Няма табани, клипиране, аудиозаписи!

А за атмосферата в залата ще трябва да се досещате сами!  Който е бил на наш концерт, знае за какво говоря!

Смехорански концерт – училище за призраци

Зад нея живее фрезията „на леля Цанка“ и по неясен начин цветовете и се оплетоха с азалията… Явно се харесват!

Надявам се да съм ви усмихнала в този ослепително зимен мартенски ден! Пък дано да зарадвам и Баба Марта! И да и напомня, че пролет идва!

Четете и разпространявайте! петък, яну 29 2010 България Графът 6:42 pm

Една майка говори на всички ни! Тя има право на това, изстрадала го е! Предайте думите ú, разпространявайте ги!

Двоен стандарт януари 29, 2010 in лични Deni4ero’s Weblog

Откъде да почна? От това, че, въпреки всичкия шум, който се вдигна по въпроса с липсващите БЕЗПЛАТНИ лекарства за онкоболните деца, никой не … реагира, ако и да беше бомбандиран от мамамеми, въпреки че доста блогъри писаха по въпроса, въпреки че са разпратени десетки писма до различните институции, шоу-програми, заинтересовани, пострадали от държавната безотговорност, въпреки публикуваната информация в предаването на Валя Ахчиева и във фейсбук от известно количество народ. Но, пък, колко сме щедри, ние, българите – пращаме смс-си, за да спасим децата на Хаити. Знам. Звучи отвратително егоистично. Но вие се замислете за трагичната иронията. Жалко е. Дава се гласност на всичко, което могат да отвеят – ‘ма тва да спасим планината и зеленината, ‘ма тва уличните кучета, боклука на София, излагацията на тоя или ония депутат, ‘ма тва гей ли е или не е Яне, пък Слави се бил разсърдил на бат Бойко. ‘Ма тва, че пускат разни престъпници срещу нищожни гаранции, ама народното събрание имало нужда от ремонт, ‘ма Божидар Димитров направил грешка, да дадем пари за изчезналото българско наследство, да гласуваме за нам си кви филми български, обаче що да се погрижим за бъдещето на нацията? Или, както преди време господина Щерева рече и отсече: „Нема нужда на онкоболните да им се отпускат пари за лекарства.“ Де, бре! Де, шамарите, де! Но, в същото време, има пари за луди реформации по улиците, има пари за невероятни кампании, има пари за празнуване на рожденни дни на кметове и пазене от полицията в работно време, че за децата ни ли да дадат? Що? Кво ще спечелят от тях? Нищо. Най-много да ги излекуват, че да продължат да дават 35-те лв месечно. което не е малко, оценяваме го. Иначе ние сме едно много загрижено общество и ах, колко сме себераздаващи се! Не мислете, че не ме е грижа за тези неща, които изброих. Грижа ме е. Но си имам приоритети и децата ми са на първо място. И аз пускам смс-и за таква или онакава кауза, ако и държавата да ми прибира парите за това. За кво ми взимат половината заплата за данъци, за кво ми увеличават всяка година здравната осигуровка, а толкова да нямат пари да платят лекарствата на децата? Айде, не на мене тия, дет почти нищо не разбирам, но, пък, поне до толкова мога да си задам въпросите, дето остават без отговор. Трябва ли човек да осъди държавата, за да му даде това, кеото тя самата е постановила? Когато влезнахме за първи път в болницата с Дени, мъжът ми си остана вкъщи, за да гледа тогава 7-месечния Любо. И така близо година. Сещате ли се, че, ако нямахме спестени пари и с помощта на родителите ни, ние щяхме да си загинем? Мъжо тръгна на работа и така успяхме да си платим лекарствата, които, иначе, СА БЕЗПЛАТНИ! БЕЗПЛАТНИ СА, ЕЙ, ВАГАБОНТИ ДЪРЖАВНИ! ДЕЦАТА НИ ИМАТ ПРАВО ДА ЖИВЕЯТ! Щом искате млада държава, а не, пълна с бедни пенсионери, ми погрижете, се, бе! (пардон, без ‘бе’). Не са виновни фирмите, които не внасят, виновна е държавата, че не иска да отпусне пари за това.

Главни действащи лица:
Естествено – смехоранче! Не повече от 6 годишно.
Родителите му – виж, за тях трябва малко обяснение! И двамата са българисти. Хора с перфектен български! И изискан изказ! Да ти е драго да ги слушаш! Щерка им не пада по-долу, въпреки възрастта си – с каквито се събереш…

Ще записваме един от ранните си албуми.
В студиото сме, разпявам децата. Готови сме за записа. Влизаме в звукозаписната кабина и…от към студиото се разнасят ненаписуеми звуци и изрази! Печени сме и знаем, че нещо с комутацията се е случило.   Чевръсто и тихичко се изнизваме навън…
Родителите все още са отвън – явно не са постигнали все още консесус къде точно да убият чакането. Знам какъв им е проблемът! Едните са за кафене, а другите за място с по-твърди течности
- А! Какво става? – пита някой.
Със звънлив глас и перфектна дикция Щерка Българисткова отговаря:
- Комутацията се прее.а!
Веждите на мама Българисткова се връзват на възел и изчезват в косата и:
– Какво значи това?!!!
- Поне 1/2 час почивка! – ведро отговаря звънливото гласче

Тръгват вредом коледари…

Весела и щастлива Коледа и честита Нова година!

Да сте живи, здрави, засмяни и много успешни!

Каним ви да се запознаем с вас! Естествено с децата! В читалище “Цанко Церковски” на ул. “Цар Симеон” 58 (ъгъла с “Бачо Киро”).
На 17, 24 и 29 септември
Между 16 и 30ч. И 17 и 30ч.

Тел. за връзка:
0888421011 Галя Коджаманова
0878 430 412 Мария Константинова

Не плашете децата си с думички като “прослушване”, “изпит” и т.н. Да си бъдат спокойни!
И не решавайте, че вашето дете не е музикално. Особено ако е малко!
Не забравяйте, че с Галя сме професионалисти! При това с опит!
Чакаме ви!
Ако съм пропуснала нещо – питайте!

Сетихте се, че става дума за детската вокална група „Смехоранчета“, нали?
Да не забравя! Таксата за прослушването е 10 лв.

P S  Благодарение на една много любима наша приятелка вече си имаме и действащ сайт!

И така… звъни телефонът. Страшно съм заета в този момент!  Мърморя си под сурдинка и хуквам към него.
– Мамо! Мамо! – реве някакво маце.
Тю! Язък! Сега ли намери да ми се обади! Не можа ли 15 минути по-късно! Нямам никакво време в момента за забавление! Ама, че кофти момент е избрало! Е, ще направя каквото мога за 1-2 минутки – повече не мога да и отделя!
- Казвай какво има!
Това продължава да вие…
– Спри да ревеш и кажи какво има! – казвам строго аз. Това не унива.
- Ако не спреш да виеш, затварям телефона и ми се обади като се успокоиш! – изваждам непреклонния си тон.
Мацето тутакси млъква. Чувам как мозъчето му бръмчи „Ами сега? Какво да правя с тая?“  Продължава да стене, но става по членоразделна. „Май тая се хвана на въдицата?“
- Катастрофирах с колата! и пак започва спешно да вие
- С коя кола? – питам аз.
- С моята!
- Ама с коя? – питам отново.
- С моята, бе!
- Че те и двете ти са долу!
Притеснена пауза… „Ами сега? Какво да правя?“ – мозъчето и пак бръмчи
- С другата… – мотолеви тя нечленоразделно
- Коя друга? – вадя вече строгия тон… Ех! Как нямам време да го изпържа хубаво! – И моята е долу!
Трак! Мацето затваря телефона Явно мозъчето му прегря…
Ама как нямах повече време! Тю! Язък! Голяма веселба щеше да падне!

Бъдете щастливи!

Великденче

В светъл празник рано пее:
„Хайде, ставайте дечица!
И от клончета върбица,
колелца си изплетете!

На дъсчица ги сложете
и в реката ги хвърлете.
Туй, що тръгне най-напред,
носи най-голям късмет!

На когото то се случи,
ще се радва от сърце:
На Великден ще получи -
най-голямото яйце!“
Ран Босилек

Честит празник на всички вас с красиви имена! И на всички нас да ви се радваме!

Цветница

Отидохме да го купим. Естествено, изборът беше предоставен доста неразумно на мен И естествено, аз си избрах най-малкото прасенце от всичките. Продавачът се опита да ме убеди, че по-големите са по-хубави, но аз бях непреклонна.И как иначе! Това беше най-малкото и най-красиво прасенце на света! Беличко, с розова зурличка, миниатюрни розови копитца, почти прозрачни розови ушенца и дъъъълги и гъсти бели мигли! Жива кукличка!
Ще разберете колко малко е било, като ви кажа, че най-спокойно се разположи в пазарската чанта на мама.
През целия път до вилата сладко и непробудно спа, но в къщи…
В момента, в който мама го извади от торбата, нададе кански писък! Гладно! Веднага му бяха предложени разни неща за ядене – пищи и не яде! Ами сега?!
Наложи се да го храним с надробен в мляко хляб в устата!Използваха пробит пръст от домакинска ръкавица. Както и да е – в края на краищата се научи да яде
Понеже беше много малко, а навън беше студено, баща ми му направи „къща“ в хола. Много бързо то се научи да не прави „ония работи“ насред дома си Най-напред започваше неистово да пищи и някой от нас тичаше със специалното съндъче! После след доста опити верно-грешно, намерихме оптималния вариант, така че започна да се справя само…
Ден-два след като се настани у нас, последва друга беда! Една сутрин не ни посрещна с обичайния си писък и трополене…Зурличката му беше почти бяла, а опашчицата разсукана и увиснала…
Мама извика ветеринаря и той каза: „Чума. Отписано е. Дайте ми го – ще го изхвърля по-надолу!“
Вече ни познавате доста добре Не го дадохме и мама започна героична борба за спасяването му. Многобройните ни приятели и роднини лекари започнаха безкрайни консулти и консултации…
Операция „Грухчо“беше в пълен ход!
Мама напусна спалнята и започна да спи долу, за да поддържа печката и да е до Грухчо. През деня го носеше в нещо като обратен сутиен, за да е на топло и то си подаваше зурличката от деколтето и.От време на време се опитваше да го изкуши с вкусотиите, които готвеше…
Нямам представа колко време е продължила борбата, но една сутрин се събудих от писъка му! Ура! Беше гладно! Беше прескочило трапа!Мама беше успяла, въпреки всички черни прогнози!
Стана топло, Грухчо попорасна и излезе навън в построената от баща ни къща („Грухчовата“). Голяма игра падаше!“Грухчовата“ беше доста просторна, така че вечно се тикахме вътре
Но…втора беда! Грухчо хвана бълхи ли, краста ли – не помня! Отново се появи ветеринарят… Трябвало да го мием с катранен сапун. Намери се катранен сапун, мама добре го натри с него и го остави да поседи. Изми го добре. Светна онова ми ти прасенце… И, о! ужас! На другата сутрин Грухчо пак на умирачка! Този път червено като варен рак! Ветеринарят не предупредил мама, че катраненият сапун гори!
Нова операция по спасяване! Този път се намеси чичо Стоянчо (д-р Капнилов) и с помощта на мехлеми, домашни и купешки и много грижи Грухчо отново беше спасен
Краят на историята не знам, но голяма игра падаше с него! Нито веднъж не ухапа някой от нас, въпреки предупрежденията на съседите ни, че прасетата не си контролирали захапката. Пълни глупости! Грухчо взимаше трошичка от детска ръчичка!
А момче ли беше или момиче? И това не знам… Беше Грухчо!

Графът добавя:
Краят на историята не е много за разказване. Муниконтин не го знае, защото предвидливо беше изолирана.
Наближи време за реализация на целта на занятието. И започна трагедията. Кой да помисли, че с прасе ще стане като с овнетата, че и по-лошо – нямаше приемливо решение.
Междувременно, прасето вече беше солидна свиня.
В къщи започнаха умуванията. Нашите имаха представа за операцията „колене на прасе” и просто не можеха да си представят, че ще стане такова нещо у нас. Безизходна ситуация! Положението спасиха съседите ни отсреща, с които бяхме много добри приятели. Съседът беше полковник и ни успокои „ще го застрелям, нищо няма да разбере”.

Повече животновъдни опити у нас не се правиха. Имахме само няколко кокошки, основно за яйца.
Затова пък една година гледахме копринени буби. Още може да се намери в някое чекмедже гранче коприна.

И така един ден вървя към центъра, а след мен се залепва едно малко създание. Ужасно опърпано! На две педи зад мен като кученце. Посрещам пощата – то до мен, влизм в “смесения” магазин – то до мен! Купувам си вафла, купувам и на него. Едва тогава се заглеждам в него. Някакъв парцал вместо рокличка, голо дупе и боси крачета,но ме поглеждат невероятно зелени очи! Не пъстри, не зеленикави, а зелени! Като морска вода!
Прибирам се в къщи – то след мен. Влизаме в двора. Оглеждам го още веднъж! Май косата му е червена? Хващам гребена – баща ми се подсмихва:
- Я по-добре го заплакни.
Колко ми трябва! Грабвам сапуна. На двора има варел със слънчева вода… Мама и леля Еленка се присъединяват… И в ръцете ни грейва чудно създание! Тъмночервена като медна жица коса, светла матова кожа – не дете, а приказка! Едва тогава леля Еленка го пита как се казва.
Звезда! (с ударение на е)
Мама ми дава пари и аз хуквам към “смесения”. Купувам някаква весела басма, гуменки , гащи и чорапки. Мама сяда на машината и рокличката е готова! Обличаме го! Толкова е щастливо, че ще литне! Едва сега му чуваме гласеца! Като на птиче!
Вечерта, въпреки нежеланието му, мама го изпраща да си върви. Майка му щяла да се тревожи. Леля Еленка предвидливо му дава изпраните парцалки. Детето се помайва нерешително, но си тръгва с новите дрешки.
На следващия ден то пак е пред вратника. Пак мърляво. Голо и босо. С парцалака!
Следва къпане, бегом до “смесения”, нова рокличка и всичко останало… Но вечерта… Изпращаме го. То се спира до вратника, съблича всичко, скатава го чинно и го скрива в дървата. Облича си парцалките и си тръгва…

Та защо написах това? Повод ми даде Графът!

P S Това не е оргиналът! По неясен начин съм го изтрила Най-лошото за мен е, че с него изчезнаха и вашите мили думи! За които УЖАСНО СЪЖАЛЯВАМ!
Нали си ме знаете Аджамийска работа!

Декември месец е един много натоварен месец за Смехоранчетата. Нали е весел месец, а ние сме смехоранчета! Концерти, участия… Децата са щастливи, ние изморени.
Бъдни вечер – прибирам се късно. Студено е. Краката ми се движат на автопилот. Мрачно се мъкна към къщи.
Пак не ми остана време да изчистя. Преди една седмица изгоря и последната фасунга на полюлея ми и сега съм на нощна лампа. Не съм сложила елхичката… ей такива мисли си влача …
Добирам се до вратата, отключвам и … и замръзвам на един крак и на върха на пръстите на другия!
Боже! Ама какво става?! За първи път в живота си слагам подарените ми цветя на пода. Чантата ми сама се изхлузва. Успявам да събуя единия ботуш. И другия. Свалям едно лъскаво списание и ги шльопвам отгоре. Вадя салфетка от джоба си и грижливо избърсвам печатите от пода. Чак сега затварям външната врата. Оглеждам се – ама какво става?! Къде съм?! Щрапам по чорапи, все още с якето и букетите в ръка! Не! Това не може да е истина! Такива работи НЕ СТАВАТ!

Всичко свети! Този килим същият ли е? Прозорците! Като кристални! Няма прашинка никъде! Ами огледалото? И телевизорът! Щракам по инерция неработещия полюлей – на тавана светва нов новеничък!
Все още с якето (цветята съм сложила вече във вода), свалям елхичката и я украсявам в щастлив унес…
Бъдни вечер е!
През дома ми беше минала Коледната фея – моята добра и мила приятелка И. и малката феичка Е. След което и двете бяха хукнали на работа!
Още ли не вярвате в чудеса?

- Много се измина, мъничко остана!

Чакам с радост тайна, новата година;

Що ли тя незнайна, ще подскаже в млина!

Кой с каквото може  все ще ме дарява.

Дай ни само, Боже, и живот и здраве!

Елисавета Багряна

Мъничко остава

Весели празници и Честита Нова година!

В памет на Васко!

Втората снимка е от днес. Вече е подрязан на височина. Кани се да цъфне. Трябват му още 10-на дни.